Георги Кондолов е виден деец от Македоно-Одринското революционно движение и  легендарен войвода от Преображенското въстание. Той е от оная плеяда революционни борци, които обрекли себе си в служба на националния идеал – свободата на България, забравят себе си, не жалят време и сили, дом и семейство.   

            Истинското му име е Желязко, прекръстен по-късно от по-големия си брат Иван на Георги. Затова и четниците му през време на комитлъка го наричат “дядо Желю”.

            Роден е през 1858 г. в с. Велика, Малкотърновско (останало след освобождението на България в границите на Турция). Георги Кондолов произхожда от многодетно бедно семейство. Още от детските си години напуска бащин дом и е принуден да изкарва прехраната си като дърводелски чирак в гр. Цариград. След Освобождението на България (1877-1878 г.) напуска Цариград и се установява на местоживеене в гр. Хасково (България), където се запознава с Христо Арнаудов (бъдещ четник и войвода от Преображенското въстание), братовчед на бъдещата му съпруга Донка, с когото откриват самостоятелна дърводелска работилница.

            Първото бойно кръщение Георги Кондолов получава, като доброволец срещу въстаналото турско население в Родопите, в качеството си на войвода в отряда на Козлуджански отдел на 1-ва Еникьойска чета, където е награден с бронзов медал от княз Александър Батенберг.

            През 1898 г., няколко години след женитбата си за Донка Хубенова, Кондолов заедно със семейството си се преселва в гр. Бургас. Открива работилница и работи по занаята си. Тук в Бургас, Георги Кондолов намира богата среда за изява на своите идейни разбирания. Запознава се със свои съидейници и заедно с Георги Минков, Григор Дяков, Стоян Петров, Иван Златарев и други, Георги Кондолов е един от основателите на тракийското дружество в Бургас (15.12.1896 г.), като клон на дружество “Странджа” – гр. Варна. Участва и на 1-ия Учредителен конгрес на Тракийските дружества в България, проведен на 19.02.1897 г. в гр. Бургас. След конгреса Капитан Петко Войвода, Георги Кондолов, Стоян Петров и др. създават таен революционен комитет с ръководител Капитан Петко Войвода, като помощен орган към Централното дружество във Варна, който има за задача да подпомага организирането и изпращането на въоръжени чети в поробена Тракия.

            Действията на първите чети, сформирани и изпратени в Малкотърновско, Бунархисарско и Лозенградско, предвождани от Минчо Томов (1897 г.), Петър Странджата (1898 г.) и Тодор Шишманов (1899 г.), имащи повече проучвателен характер и двете чети на Лазар Маджаров (1900 и 1901 г.), които създават мрежа от канали и куриери за безопасно движение на членовете на революционната организация, за прехвърляне на оръжие и боеприпаси и изграждане на революционни комитети и “смъртни дружини” в Лозенградско и някои села на Малкотърновско, показват, че четническото движение може да изиграе важна роля в освободителната борба.

            В началото на 1901 г. започва усилена подготовка за формиране на нова агитационно-пропагандна чета, която е предназначена да действа в района на Странджа планина (Малкотърновско и Бунархисарско). За войвода на четата е определен любимецът на българското население в странджанския край Георги Кондолов. Макар и да не се отличава с високо образование, Кондолов е надарен с природна интелигентност и изпъква със своята голяма съобразителност, твърдост, упоритост, издръжливост и изключителна смелост, крайно скромен и непретенциозен, същевременно строг и справедлив. На това той дължи и големия си авторитет пред четниците, които са готови да се жертват за любимия си войвода.

            За Георги Кондолов,  Димитър Янев (Попето) от с. Енимахле (Бабаеско), четник от четата на Кондолов пише:

            “Кондолов беше един от най-благите войводи... Населението много го уважаваше и почиташе... Като кажеха: “Дядо Желю иде!”, обща радост обхващаше всички и млади, и стари. Никога не го чух да мъмри някого. В работата си беше строг, но справедлив... За народа от Малкотърновско нямаше по-прочут войвода от него.”

            Четата се състояла от 10 души, заедно с войводата. Формирането й става в с. Аланкайряк (дн. Ясна поляна), където е проведено военно обучение по предварително съставен план.  

            На 30 май 1901 г., четата напуска Аланкайряк и поема за Странджа планина. С помощта на куриер, благополучно прехвърля границата и се насочва към селата Маглаик, Паспалово и Мокрошево, където се свързва с местните революционни комитети. От там четата се отправя за с. Велика, но е разкрита от турските власти и едва успява да се измъкне. След глад и лишения, четниците успяват да се доберат до Велика, родното село на войводата, където намират храна и спасение. След като се съвзема и отпочива, обикаля още няколко села в Малкотърновско, провежда събрания в някои от селата и поради това, че е отново разкрита при движението си в района на Стоилово и Сърмашик, прекратява дейността си и се връща в България.

            Въпреки допуснатите грешки, поради неопитност и неспазване на революционната конспирация, първата чета на Кондолов изиграва важна роля за повдигане духа на населението в района на Странджа. Кондолов успява да привлече и посвети на делото значителен брой патриотично настроени българи в много Малкотърновски села.

            С втората чета Кондолов навлиза в Малкотърновско на 24 май 1902 г. През м.октомври заболява и временно напуска четата, като заминава на лечение в Бургас. След като възстановява здравето си, през месец ноември, Кондолов отново застава начело на четата и обикаля селата Паспалово, Мокрошево, Карадере, Дерекьой, Пирок. В Чиглаик се среща с Лазар Маджаров, с когото уточняват канала за пренасяне на оръжие от Казъклисе – Горна Канара – Долна Канара – Тастепе- Ковчас- Пирок.

            С втората си чета Кондолов постига значително по-големи резултати. Проведени са организационни мероприятия за укрепване на селските комитети. Изградени са смъртни дружини. Отделено е внимание на бойната подготовка на местното население. Четата допринася за заздравяване и разрастване на революционното движение в Малкотърновски район.   

            Третата чета на Кондолов, сформирана на 18 май 1903 г., обхваща южната част на Малкотърновски революционен район и отделни села от Лозенградско – Корудере, Дерекьово, Чиглаик и Пирок. Този път усилията на четата са насочени преди всичко към въоръжаване на населението и повишаване на неговата бойна подготовка, с оглед на предстоящото въстание.

            С третата чета, Георги Кондолов остава в Малкотърновско до обявяването на Преображенското въстание и с нея той пристига на историческия конгрес на “Петрова нива”. В последствие четата образува бойното ядро на въоръжения отряд, начело на който Кондолов взема участие във въстанието и в което намира героичната си смърт.

            В 14 часа на 28 юни Михаил Герджиков открива конгреса и е избрано бюро за неговото ръководство в състав: председател – Васил Пасков, подпредседател- Велко Друмев и секретари – Христо Силянов и Атанас Разбойников. Конгресът приема решение да подкрепи решението на Битолския конгрес и приема план за провеждане на въстанието в Източна Тракия. Уточняват се силите  и оръжието. Избрани са войводите и ръководството на въстанието, наречено Главно боево тяло (ГБТ) в състав: Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Стамат Икономов. Георги Кондолов освен като войвода на чета на 12-и Паспаловски район, е определен и за началник на въстаническите сили.

            След конгреса всички войводи, чети, легални и нелегални дейци се заемат с непосредствената подготовка на въстанието в районите и участъците си.

            Паспаловският революционен участък, с войвода Георги Кондолов и секретар Паскал Иванов, обхваща селата Паспалово, Мокрошево, Едига, Карадере и други по-малки селища в Малкотърновски район. За провеждане бойните действия в паспаловски участък, съгласно предварително съставен план, четата, която се състои от около 200 души е разделена на 3 отряда.

            Отрядът под личното командване на войводата Георги Кондолов, в който влизат Паспаловската и Мокрошевската “смъртни дружини”, състоящ се от 97 души има за задача да унищожи турския гарнизон в Паспалово.

            За предстоящите бойни действия, Кондолов разделя отряда на две бойни групи, всяка от които се състои от 5 отделения.

            В навечерието на въстанието, отрядът е разположен в района на колибите “Радославовци”. На 5 август напуска изходния си район и започва предвижване към с. Паспалово. Осигурителната бойна група обкръжава селото, а ударната, където се намира войводата, към полунощ трябва да започне атаката.

            Малко преди определеното за началото на атаката време, откъм село Стоилово се разнасят гърмежи. Там, войводата Дико Джелебов започва настъплението. Лаят кучетата. При това положение, Кондолов дава заповед атаката срещу турската казарма в Паспалово да започне незабавно. Аскерът е вдигнат в тревога. Завързва се ожесточен бой. Едно турско отделение незабелязано от въстаниците, заема огнева позиция в и около къщата на богатия и коварен грък Аристиди Ганозлията. Минавайки през двора му, скритите в къщата турски войници откриват залпов огън. “Удариха ме, отидох си!” – извиква войводата и пада на земята. Подло предаден от гърка Аристиди, който предоставя къщата си за прикритие на турския аскер, Кондолов пада смъртно ранен. Четникът Серафим Стоянов изтегля войводата от полесражението на закрито място и се опитва да го повдигне. Кондолов обаче, увисва в ръцете на предания си боец и промълвява с отпаднал глас: “Ах, пронизаха ме тези мръсници! Убий ме Серафиме! Не ме оставяй в ръцете на тези кучета!”. Няколко въстаници правят набързо импровизирана носилка, полагат на нея смъртно ранения войвода и го изнасят вън от селото. Събирайки последни сили, войводата пита заобиколилите го четници за развитието на боя и им дава последни указания, как да продължат борбата за овладяване на казармата, след като моли да бъде убит, за да не бъде в тежест на отряда и да бъде избавен от тежките болки. Четниците решително се противопоставят и отнасят любимия си войвода на Паспаловата могила. Междувременно боят в селото между въстаниците и обкръжения аскер продължава с неотслабваща сила. Аристиди дава на укриващия се в къщата му турски офицер женски дрехи, и така облечен, последният успява да се промъкне вън от селото и да избяга в Малко Търново, откъдето изпраща 100 турски войници в подкрепа на обсадения гарнизон в Паспалово.

            Денят 6 август е твърде напрегнат за въстаниците от отряда на Кондолов. Обръчът около аскера все повече се затяга. Допускайки противника на близко разстояние, смелите народни борци откриват убийствен огън срещу настъпващия аскер и го разстройват. Командващият боя турски офицер пада убит. Това дезорганизира турските войници, които уплашени, започват отстъпление, което се превръща в неудържимо бягство. От целия обкръжен турски гарнизон в  селото успяват да се спасят само 7 души, между които и предателят Аристиди, който при завързалата се престрелка попада в плен. Предчувствайки възмездието за гнусното предателство, богатият грък напразно моли въстаниците да го освободят срещу много злато. Революционният съд обаче осъжда предателя на смърт. Четникът Серафим Стоянов отсича главата му със сабята на прославения войвода Георги Кондолов.

            За последните часове от героичната смърт на прославения войвода Георги Кондолов, секретарят на четата му Паскал Иванов пише:

            “... Войводата не можеше вече да се държи на краката си и бяхме принудени да го пренесем на Паспаловата могила... Целият ден той непрекъснато се гърчеше от болки, а коремът му постоянно се надуваше. При всяко усилване на болките, той се обръщаше към мен и с умоляващ глас ми шепнеше: “Застреляйте ме!...” Аз се въздържах и го утешавах, че скоро ще дойде доктора (фелдшера)... Привечер се събраха на могилата въстаниците от Паспалово и Мокрошево. Войводата пожела да се види за сетен път със своите момчета. С разтреперан глас, пресекващ от страшните гърчения и болки, той каза на четата няколко прощални одобрителни думи и определи за свой заместник Йосиф Петров. След това той, спокоен вече, настоятелно ни замоли да турим край на мъките му. А лицето му все повече се изкривяваше от болки, коремът му беше страшно подут и съзнанието му взе да се помрачава...”

Смъртно раненият войвода непрекъснато умолява, увещава и накрая строго заповядва да бъде застрелян, за да се прекратят ужасните страдания.

            Жребият за изпълнение на тази мъчителна и изискваща големи морални сили задача, се пада на Димитър Желязков (Македончето), който пристъпвайки към агонизиращия войвода, целува ръката му, опира дулото на пистолета в сляпото око на Кондолов и натиска спусъка.

            Това става вечерта на 6 август. На следващият ден е извършено тържественото погребение на прославения войвода в присъствието на въстаническия отряд и населението от околните села. За да не останат следи, по стар четнически обичай, гробът бил изравнен отгоре и покрит със шума. Само малка каменна плоча, почти заровена в земята над главата му, с надпис ГДК – инициалите на трите имена на войводата, остава да свидетелства, че на това място е погребан един от най-забележителните войводи в Одринско.

            Така загива легендарният войвода, синът на Странджа и Тракия, отдал целия си съзнателен живот за свободата на поробена Тракия, за свободата на България. За него, днес признателните потомци, пеят песни и  разнасят легенди из цялата българска земя.

            Повече от 20 години, безкръстният гроб на Кондолов, остава в забрава. Едва на 5 септември 1925 г. бойните другари на войводата – Лефтер Мечев, Георги Чепов, Георги Ганчев, Тодор Петков и Димитър Арнаудов, преминавайки нелегално границата, пренасят костите му в Малко Търново и ги съхраняват в едно малко сандъче, на една от страните на което са написани думите: “Делото е свято. Проклети ще бъдете, ако не продължите борбата”, които са последните думи на Кондолов  преди да издъхне.

            По-късно, с изграждането на мемориала на “Петрова нива”, костите на войводата Георги Кондолов са зазидани в нишата на паметника.

Тракийско дружество “Антим