ВОЙВОДАТА ЛАЗО ЛАЗОВ

(1871 – 17.04.1929 г.)

            Лазо Димитров Лазов е роден в Лозенград – махала “Св. Никола” в началото на 1871 г. Той е второто дете на известния не само на българите, но и на гърци и турци, със своя патриотизъм, смелост и решителност, Димитър Лазооглу, който като своите предшественици се ползва с име на закрилник на българите и угнетените и който по стара традиция учи на същото и синовете си.

            Синовете на Лазооглу – Петър, Лазо, Христо и Стоян, подобно на баща си и на дядо си вземат живо участие във всички борби на лозенградските българи. Когато през 1895 г. идеята за революция достига до Лозенград, те първи я подхващат и разпространяват, посрещат Гоце Делчев  и дошлите след него апостоли и сами се заемат с организирането на Лозенградско. Още през 1895 г. Петър организира малка чета и броди из Странджа планина. По-късно брат му Стоян, като студент в Софийския университет, под предлог, че ходи да прави изследвания, обикаля селата и разпространява идеята на революционното движение  между сродници и близки приятели. Не остават чужди на делото и другият им брат Христо, и сестра им Богослава. Лазо се е отдава всецяло на това дело и не престава да му служи до края на живота си.

            Към революционния живот го подтикват не само неговото родолюбие и самоотвержения му характер, а и срещата му с Гоце Делчев в Бургас. След нея, Лазо се посвещава всецяло на делото за освобождението на Македония и Одринско.      

            Със своя открит и прям характер, със здравия си природен ум и със своята външност, Лазо още при първата си среща с Делчев спечелва неговото разположение. Когато се връща в София, Гоце го взема със себе си, запознава го с мнозина от по-видните деятели на Македоно-Одринското революционно движение и го подготвя за онази дейност, която Лазо по-късно развива в родния си край.

            От тогава до 1900 г. той, придружаван от няколко души верни съмишленици, почти всяко лято обикаля Странджа и Лозенградско и учи хората на новото бунтовническо верую. По-късно, когато Лазар Маджаров формира чета, Лазо е един от първите му четници, заедно с Яни Попов и Коста Тенишев. Когато през юни 1903 г. преди конгреса на “Петрова нива”, край с. Гергебунар (дн. Росеново) се сформира голямата чета от 200 души, Лазо е един от първите, които се явяват пристегнати и въоръжени на сборния пункт.

            На конгреса на “Петрова нива”, Лазо е избран за войвода на Дерекьойския район. След конгреса той поема войводството на четата си в определения му участък.

            През време на въстанието Лазов с рядка самоотверженост отбранява района си, като успява да го очисти от турската войска и полиция. Под напора на турските пълчища обаче въстаниците са принудени да отстъпят. Отстъпва и Лазо с четата си, като охранява бягащите българи от опожарените села.

            След смъртта на неговите предшественици – Георги Кондолов и Лазар Маджаров, Лазо Лазов става централна фигура в Лозенградско. Родолюбив и с чувство за отговорност, той продължава да оказва помощ на всички, които разчитат на него.           

            До самата Балканска война, Лазо Лазов продължава да играе ролята на обществен ръководител и вдъхновител на всички български начинания в Лозенград и околността му. Той не стои със скръстени ръце и по време на войната. Когато българската армия заема Лозенград, Лазо има вече формирана чета и се поставя в разположение на българското военно командване. То го използва за разузнаване, за осигуряване на храна и фуражи и за други задачи.      

            Катастрофалният завършек на Балканските войни, разорява българското население в Одринско. Една голяма част от българите в Лозенград поема пътя на бежанството преди пристигането на турците и търси спасение в България. Лазо е в тяхна помощ – води ги, охранява ги. След като е  сторил всичко, което е по силите му, с една група от около 60 бежански семейства, той се отправя за Созопол, където се установява на постоянно местожителство.

            Тук той развива голяма дейност за настаняване на бежанците, за защита на техните права и интереси. Заболял, през 1929 г. той е препратен в София на лечение, но на 17 април умира в Александровската болница. Погребан е в Софийските гробища, между гробовете на Пенчо Славейков и Юрдан Гюрков.

            Лазо Лазов е светъл пример на родолюбие и самоотверженост. Делото, на което служат той и неговите предшественици, не бива да бъде забравено. То трябва да ни напомня, че за постигането на националния идеал е необходимо да се работи със същата енергия, същия идеализъм и същата самоотверженост, с които те работиха до края на дните си.

Тракийско дружество “Антим Първи”

гр. Бургас