Макар и да сме народът, който единствен в Европа е запазил етническото си име и названието на страната си непроменени от времето на заселването си на Балканите, ние продължаваме да бъдем срамно невежи по отношение на най-древната си история...

В сърцето на Азия (Част първа)

За най-старите обиталища на бъл­гарите в Азия сведенията са ос­къд­ни и за съ­жа­ление твърде епи­зодични. Въпреки то­ва ста­ра­телното им издирване може да раз­каже все нещичко за най-древ­на­та ни история.
Първи по важност са китайските из­вори, макар че те обхващат един твърде късен пе­ри­од. В тях бъл­гарите фигурират под име­ната Бу­луочжи/Булуодзи, Полюхан/По­­луохан/Бул­юхан/Булудзян и Булуген. По­ве­че­то форми са засвидетелствани в лични имена. По ду­ми­те на учения Сан­пин Чен, познавач на ста­рата китайска ис­торическа книжнина, всич­­ки тези ва­рианти отговарят на едно и съ­­що ет­ническо име: българи. За пръв път те са спо­менати във връзка със събития от IV век и са представени като остатък от ста­ра­та Хунска конфедерация от Централна Азия. Ос­татък са­мо в политически, но не и в ет­ни­чес­­ки и езиков смисъл. Са­ми­те китайски извори подчертават ев­ро­­пеидния расов тип на бъл­га­ри­те/булуочжи, познанията им по зе­­меделие и непокорния им дух. Териториите, обитавани от тях, са обхващали района около из­точ­нотаримските градове Турфан и Дун­­хуан (днес в провинция Син­дзян), в стари времена населяван от хора от европеидната ра­са, и района северно от планината Тян Шан, вероятно около днеш­ния град Бешбалик.
Друго сведение за по-ранен период, отново локализиращо бъл­га­рите като население от Таримския басейн около планината Тян Шан, е оставено от живелия през XIII век арменски историк Сте­паннос Орбелян. Той съобщава, че около 240 г. в страната на ха­ландурите (или хайландурите), тоест уногундурите, намираща се в Китай (всъщност в Таримския басейн, днес основно зает от пус­тинята Такламакан), избухнали размирици и група победени бе­гълци се установяват няколко години по-късно в Армения, къ­дето дават началото на прославения аристократичен род Ма­ми­ко­не­ан. За тези събития разказват и по-ранните арменски автори Мов­сес Хоренаци и Себеос.
Друго сведение за българите в днешен Западен Китай, макар и много по-късно, принадлежи на руския историк от XVII век Андрей Лизлов. Той посочва 4 страни, които се намирали “близо до Индия”: Аргон, Арсатер, Аниа и Белгиана. Аргон всъщност е таримската град-държава Арги (Карашахр), името Арсатер е иден­тично на самоназванието на тохарското население в Тарим – арси, което означава “бели, сребристи, блестящи” и по смисъл е идентично с превода на името “българи”. Страната или планината Белгиана (страната на българите) по други източници също е ло­кализирана в Таримския басейн, между планините Тян Шан, Па­мир и Хиндукуш.
Други податки за най-старите землища на предците ни в райо­на на Та­рим са редица сходства между говорените там индоевропейски диа­лекти (т.нар. тохарски А и Б езици) и български диалектни и книжовни думи. Думи като ватаф/ватах, вик, врът (градина), кра­ма­рин (болярин, управител), кукер, кукнувам/чучвам (клякам, ся­дам), кънтя, кръш (стръмно място), лик, мушкам/муша, фрът (старобълг. “брадва”), цака (начин, метод), цапвам, цоцам/цукам (пия) и много други имат близки тохарски паралели. Важно е да се посочи, че тохарският А и Б са индоевропейски диалекти, които оба­че са близки не до околните индоирански езици, а на първо мяс­то до балто-славянските, келтските и германските езици, както и до тракийския, илирийския и арменския. По-късно, смесвайки се по своя път на запад с иранци от Средна Азия и Източна Европа, и с хуни, към изконния си тохарски език българите добавят и много иран­ски заемки, както и определен пласт военно-административна тер­минология от тюркски произход. Но запазват своите ин­до­ев­ро­пейски етнически и езикови характеристики. И може би именно то­ва се оказва причината от IX век насетне езиците на българи и сла­вяни на Балканите да се слеят безболезнено, защото вероятно те са били близки.
Първата миграция на българите на запад от Тян Шан по всяка ве­роятност се осъществява в рамките на преселението на индоевропейските племена, наречени в китайските извори с името юечжи, а от гръко-латинските автори – асиани, пасиани, сакарауки и тохари. В последната четвърт на II век пр. Хр. те навлизат на те­риторията на днешен Афганистан и ликвидират тамошното Гръко-бактрийско царство. Век и половина по-късно най-сил­но­то юечжийско племе основава мощната Кушанска империя, про­съ­щест­вувала до IV век.
В следващите столетия българите в Бактрия/Тохаристан и Сог­диана (днешните Северен Афганистан и Таджикистан) почти постоянно са скрити за тогавашните историци и географи под по­ли­тическото върховенство на Кушанската империя. Въпреки това от­делни сведения за тях са достигнали до нас.
Най-ранното принадлежи на големия географ Птолемей, който око­ло 170 г. сл. Хр. споменава народ, наречен Borgi, обитавал зе­ми­те около Херат в днешен Западен Афганистан, явно откъснал се от основния масив по поречието на Аму Даря. На една антична кар­та с век по-стара от Птолемеевото сведение боргите отново са по­местени в същия район. Много по-късно, в 972 г., анонимната пер­сийска география “Худуд ал-Алам” помества в приблизително съ­щия район селището Б.лхари, днес известно като Фалхар.
Още по-интересно е сведението, оставено от писалия преди 885 г. арабски автор Ибн Хордадбех. Имайки достъп до старите са­са­нид­ски архиви, той изброява кои средноазиатски владетели към 239 г. персийския цар Ардашир I Папак бил направил свои васали след полуразпадането на Кушанската империя. Сред тях е и един Бур­джан-шах, т.е. български цар, доколкото старото персо-арабско наз­вание на българите е бурджан. Неговите владения се намирали око­ло днешните северноафганистански градове Хулм, Ишкашим, Кун­дуз и Баглан, югоизточно от Балх.
В съставения в 354 г. т. нар. “Анонимен римски хронограф” бъл­га­ри­те са споменати отново в приблизително същия район – около Ин­дия.
Не по-малко интересни сведения за българите в Средна Азия е оставил в края на VII век големият арменски географ и ен­цикло­пе­дист Ананиа Ширакаци в своята география “Ашхарацуйц” (“Светопоказател”). Описвайки етническата ситуация в земите на днешните Афганистан и Таджикистан, и съчетавай­ки старите све­де­ния на Птолемей с та­кива за средата или пър­вата половина на VI век сл. Хр., арменският ге­ограф на два пъти спо­менава българите под името “народа булх” и “народа бушх”. Вто­рата форма се дъл­жи на грешка при по-къс­ните преписи на “Аш­ха­рацуйц”. В единия слу­чай българите са пред­ставени като стар на­род от Средна Азия (от кушанско време), а в другия – като но­­­водошъл етнос, за­­се­­лил се северно от ре­ка Аму Даря за­ед­­но с хефталитите, ал­хо­ните и валхоните (вар­хоните). Втората гру­па българи се появява западно от Памир в периода 390-420 г., изселвайки се от земите на Таримския басейн, под­го­нена от бър­зо засушаване. Точно по същото време китайските из­вори до­ку­мен­тират рязък демографски срив в Северен и За­па­ден Тарим. Миг­ри­ращите таримски българи, възпозвайки се от напредването на войнствените хефталити, се установявят в ра­йона на днешен Тад­жи­кистан и около Ташкент – столицата на Уз­бе­кистан. За това сви­детелства директно през XIII век арменският автор Вардан Аре­велци, който помества “страната на булгхарите” именно око­ло Ташкент. Дори в една своя добавка към превода си на “Хронография” на Михаил Сирийски Вардан сочи, че българите са били ако не главният, то поне вторият по значение и влияние на­род в могъщата Хефталитска империя, оцеляла на политическата кар­та на Средна Азия чак до 563 или 567 г. и в периода 484-535 г. превърнала в данъкоплатец Сасанидска Персия. В своя апогей око­­ло 500-510 г. Хефталитската империя владее старите области Сог­диана и Тохаристан (Бактрия), Западен Тарим, по-голяма част от днешен Пакистан и Кашмир в Северозападна Индия. В 563 или 567 г. тази империя е унищожена от комбиниран удар на персите и тюрките.
В първата четвърт на V век заплахата от навлизането на хеф­та­ли­ти­те западно от Памир принуждава посткушанските държавици от земите на днешен Афганистан да се обединят под властта на княз Кидара, дал името на една просъществувала около половин век държавна формация, известна като Кидаритско царство. В не­го старите български заселници от II век пр. Хр. са играели тол­кова важна роля, че след разгрома на Кидаритското царство от перси и хефталити в 466 г. една група от тях се изселва към Из­точен Кавказ, където два века по-късно Ананиа Ширакаци ги ре­гистрира под името Чдар-болкар (Кидаритски българи). Друга гру­па кидаритски българи бяга на североизток в Южен Хиндукуш и Западен Тибет, и основава към края на V или началото на VI век дър­жавата Болор. Нейното население са вторите булхи, записани от Ананиа Ширакаци и принадлежащи към старото население на Тохаристан. Тази държава оцелява чак до средата на IX век.

(Следва продължение ...)

Гл. ас. д-р Петър Голийски, СУ “Св. Климент Охридски”

Hi! my name is Jully. I would like to meemeet respected boy :)
This is my homepage - http://jskdh5jkd7djh4.com/l