КАПИТАН ПЕТКО ВОЙВОДА

НАЙ-ПОПУЛЯРНИЯТ И ВЪЗПЯТ В НАРОДНОТО ТВОРЧЕСТВО БУНТОВНИК,

РЕВОЛЮЦИОНЕР И ВОЙВОДА

(18.12.1844 – 7.02.1900 г.)

            Една от най-ярките личности в историята на национално-освободителното движение в Тракия, най-популярният тракийски бунтовник, революционер и войвода, за когото народът е запазил незаличими спомени и възпял в песните и легендите, е Капитан Петко Войвода, роден в китното и будно родопско село Доганхисар на 18 декември 1844 година.

            Станал хайдутин едва седемнадесет годишен, той още 17 години посвещава на освобождението на Тракия.

            Възторжен борец за народна свобода, прославен защитник на всички страдащи от гнета и беззаконията на поробителя. Неговите борби са посветени на всички, които населяват Тракия – българи, гърци, турци, арменци, евреи. Затова в неговите чети има и българи, и гърци, и арменци.

            Природно надарен, с голям ум, здрав разсъдък и силна памет, пребродил цяла Тракия и Македония, бил в Гърция, Крит, Италия и Франция, Египет и  Русия, той придобива широки познания и мироглед.

            Срещал се е и е вземал участие в гвардията на прославения италиански революционер Гарибалди, който оценява високо качествата му на революционер и го е поставя начело на 30 души гарибалдийци.

            Обогатен от опита на гръцкото и италианско революционно движение, у Капитан Петко войвода назрява идеята за нещо по-голямо, за обща борба на поробените народи в Турската империя.

            Като участник в гръцкото освободително движение, заедно с гръцки патриоти издават апел на гръцки и български, в който канят поробените балкански народи да се вдигнат на обща борба срещу турската тирания. Той с готовност са отзовава на поканата на гръцкия революционен комитет в Атина да се бори за свободата и на гръцкия народ. С чета гарибалдийци геройски се сражава за свободата на гръцкия народ в критското въстание през 1868 година. Тук за първи път му е присвоено званието “Капитан”.

            Забележителни са взаимоотношенията на капитан Петко войвода с руските войски, с руското командване през Освободителната война. През 1877-1878 г. още преди идването на руските войски, част от Западна Тракия е под контрола на капитан Петко войвода. Тук той  установява временно управление в очакване на русите с център Мароня. По-късно след установяване на руската администрация в Одрин, капитан Петко войвода продължава да оказва и подпомага руските войски и руската администрация за ликвидиране на остатъците на турските войскови части и башибозушките банди под командването на Сенклер.

            А кой е Сенклер? Англичанин по народност, който по време на Руско-Турската освободителна война постъпва на служба в турската армия, където го произвеждат в чин паша, известен под името Сенклер паша. Този същият Сенклер, организира и ръководи метежа всред мюсюлманското население в Родопите, начело на четири хилядна башибозушка банда, която извършва най-големите жестокости над българското население през 1877-1878 година в Родопите и Беломорска Тракия.

            Четата на Капитан Петко Войвода води много сражения със сенклеристите, които безчинстват- грабят, изнудват, убиват и опожаряват селата в Родопите. (Такива сражения са водени на 18 август 1878 г. при Ешекулак; на 30 август при Момина вода, близо до Имаретдере; на 8 септември при Карамандере). С 200-300 четници Капитан Петко Войвода успява да разбие и да отхвърли извън демаркационната линия четири хилядната башибозушка банда на Сенклер и да запази територията, определена от Берлинския договор в дълбочина от 56 км до идването на руските войски. Така четата на Капитан Петко войвода осуетява намеренията на сенклеристите да присъединят тези земи към Турция.

            Подвизите на Капитан Петко Войвода са свързани и с много села и райони в Гюморджинско и Дедеагачко (Доганхисар, Малък Дервент, Голям Дервент).

            Интерес в това отношение представлява последната битка на войводата в с. Пелевун, увековечена в сериала, по сценарий на Николай Хайтов и с участието на Васил Михайлов в главната роля.

            Събитието започва с това, че на 15 май 1878 г. в руското комендантство в Одрин неколцина селяни гърци от Пелевун се жалват на коменданта, че башибозуците от бандата на Сенклер се канят да нахлуят в селото, да го разграбят и опустошат. Комендантът е готов да се притече на помощ, но селото е извън руската зона, зад демаркационната линия, където руската войска не може да отиде. Само една личност може да спаси селото и населението му. И руският комендант възлага тази благородна мисия на Капитан Петко Войвода, който само с двама свои четници, четирима казаци и трима доброволци - гърци извършва чудо. С ум и героизъм, нещастните пелевунци са спасени, изведени от селото към руската зона. Двеста башибозуци падат убити, двеста трупа лежат на полесражението.

            Заради голямата си храброст и заслуги към руските войски, Петко войвода е приет лично от главнокомандващия руската армия и награден с високо бойно отличие. Заедно с генерал Скобелев заминава за Москва, където е представен на руския император, който го удостоява за втори път с високото звание – Капитан на руската армия. Това призвание е не само за героичните му подвизи, но и за прозорливостта му, че руско-българското приятелство е неоценимо богатство.

            Голяма е ролята и значимостта на Капитан Петко Войвода и за тракийското движение и  за тракийската организация. На 12 май 1896 г. по инициатива на Капитан Петко Войвода и други родолюбиви българи в град Варна се основава тракийско (Одринско) емигрантско дружество “Странджа”, което поставя началото на обединението на българските бежанци от Тракия, ратуващо за целокупна България.

            Пак по инициатива на Капитан Петко Войвода, Петър Драгулев и Георги Минков на 19 февруари 1897 г. в Минковия хан в град Бургас се провежда Учредителен конгрес на дружество “Тракия”. На Конгреса се приема призив и Устав, в който се определят целите на дружеството.

            Оценейки заслугите и приноса му за Национално-освободителното движение в Одринска Тракия, признателните тракийци с активното дарителство на хиляди българи-патриоти, са сътворили за Капитан Петко Войвода може би най-много паметни знаци – паметници в цял ръст, бюст-паметници, барелефи, паметни плочи и други (22 на брой), от които най-величествени са паметниците в Хасково, София, Варна, Крумовград, Стара Загора, Пелевун, Маджарово, Кърджали, Момчиловград, паметника в с. Капитан Петково (Омуртагско), изграден включително и със средства от местното турско население.

            За увековечаване образа на Капитан Петко Войвода, неговият многолик и бурен живот, беше създаден многосерийният филм по сценарий на Николай Хайтов, с участието и изпълнение ролята на Войводата от големия български артист Васил Михайлов.

            Този филм, както и паметните знаци ще останат в паметта на миналите, сегашни и бъдни поколения, за да напомнят за трагичното и героично минало на българското тракийско население и за делото и подвига на легендарния български войвода – Капитан Петко Войвода.

            Капитан Петко Войвода е безспорно крупна историческа личност. Извисил се до най-възвишените идеали – свобода, братство и равенство, следовник на великите апостоли на Българската свобода – Левски, Ботев, Бенковски, Каблешков, Захари Стоянов, Тракийският войвода не жали сили, бори се за освобождението на поробените си братя, води борба срещу диктаторския режим на Стефан Стамболов и умира като мъченик.

БИТКАТА В СЕЛО ПЛАВО НА 2 ЮНИ 1878 ГОДИНА

По разказа на Капитан Петко Войвода

(обн. в.”Тракия”, бр.3, 1927 г.)

            Беше около 15/27 май. Аз бях извикан в руското комендантство в Одрин, а момчетата ми бяха пръснати на няколко отряда покрай демаркационната линия и зад нея, за да дават отпор на постоянно увеличаващите се Сенклерови башибозуци. В това време в руското комендантство в Одрин идвали нарочно пратеници от село Плаво, Димотишко (дн.Пелевун, Ивайловградско), за да молят защита от русите против башибозуците, които заплашвали селото им с опустошаване. Плаво не беше много далеч от демаркационната линия, ала не беше и твърде близо, тъй че русите не можаха нищо да направят. От комендантството ми дадоха четири конника казака под моя заповед и ми възложиха да отида в Плаво, и ако има възможност, да изведа селяните и ги прекарам отсам линията. Зех си и двама от моите момчета, а из пътя случайно ли, как ли, не зная, присъединиха се и още трима одринчани, които отиваха уж и те за Плаво да купуват тютюн. Те беха въоръжени с мартинки. След това аз поръчах на моята дружина да бъде готова при първо известие от моя страна, какво да прави, като предизвестих, де отивам. На 20.І.юинй стигнах благополучно в Плаво, без да забележим по пътя нещо, па и в селото никой не бе идвал. Свиках първенците начело със свещеника и им казах кой ме е пратил и защо, като ги поканих, ако се опасяват и ако искат да приготвят селяните на другия ден да напуснат селото и ги заведем зад демаркационната линия, дето няма от що да се боят. Въпросът остана окончателно да се реши на утрото, когато по случай празника св. Константин ще бъдат всички в черква. Сутринта бяхме на литургия в черква, когато ми известиха, че край селото приближават башибозуци и ни обграждат от всички страни. Стана голяма паника между всички в черквата, аз заповядах на мъжете никой да не мръдне от черквата, а същевременно да усмиряват жените и децата, доде видим каква е работата и какво трябва да правим.

            “Черквата беше хубава каменна сграда, с широк наоколо двор, тоже обграден с каменни зидове. На единия край имаше и висока камбанария, на която аз се изкачих с двамата си другари, а на казаците поръчах да пазят тишина в черквата, като заповядах да им доведат конете от квартирата. От камбанарията аз видят, че работата съвсем зле отива: башибозуците са оградили вече цялото село наоколо, но още не навлизат, а при това са и голяма сган. За мене беше лесно, но за селяните аз  мислех, като какво ли да се стори, за да не станат жертва на турския фанатизъм. Нямаше какво, зех бързо  решение какво да се прави и обявих на другарите си и тримата въоръжени наши спътници, че ще се противим и браним селяните, додето ни дойде помощ, която скоро ще стигне. Друго оръжие нямаше, за да имаме помощ и от самите селяни. След това разпоредих всичките жени и деца да стоят в черквата, мъжете да ги успокояват, като им казах, че който се опита да излезе вън или не се покорява, ще бъде на минутата застрелян. В това време почнаха да приидват изплашени и други жени, деца, бабички, които не бяха по-рано в черква. Заповядах да ги пущат, па пратих 5-6 по-сърцати бабички да обикалят из селото и предизвестят и на другите хора, които биха се намерили из къщите. В същото време написах четири еднообразни записки до близкия руски военен пост и моята дружина, па ги връчих по една на всеки казак и им заповядах по четири посоки да излезат от селото и се постараят да стигнат колкото се може по-скоро на местоназначението си. Казаците се метнаха на конете си, прекръстиха се и пуснаха конете си към четири страни точно тъй, както им заповедах, а аз наблюдават от камбанарията. Когато се щурнаха през редовете на башибозуците, нададоха се изстрели и в дима аз не можах да видя никого от четиримата, сполучи ли да мине някой от тях през колелото. Отпосле се оказа, че тримата паднали убити, убили и конете им, а четвъртият сполучил да избяга невредим, ала без кон и поради това пеш и чак след пладне едва стигнал и занесъл записката на руския военен пост и оттам на дружината ми”.

            “По едно време башибозуците почнаха да навлизат в селото и като видяха де са хората, занаближиха към черквата. В черковния двор имаше струпани дъски и дървета, готвени от селяните да си строят училище. Аз заповедах всичките да ги залостят на двете врати на черквата, оставих по един от въоръжените ми другари на пет места около черквата на позиции и им поръчах, щом доближи някой от башибозуците, да стрелят на месо, а аз се покачих изново на камбанарията. Започна се ожесточена битка и десятки трупове вече се търкаляха около черковната ограда, а в черквата жените и децата пищят. Трябваше да се дава отпор на две страни: на башибозуците отвън и на хората отвътре, които по едно време почнаха да насилват да се предават. Наближаваше вече икиндия (навеждаше се слънцето на запад), а нас патрони не останаха, а пък башибозуците сполучиха да запалят струпания дървен материал при едната врата. Аз пък бях ранен в бузата и рамото и когато ме видяха хората в черквата привързан, още повече се отчаяха и обезумяха. Тогава аз прибегнах до следната хитрост: дигнах от камбанарията бяла кърпа в знак, че се предаваме. Гърмежите престанаха и настъпи едно весело брожение между обсадителите. В това време извиках да дойдат при горящите врата двама души да се уговорим. Дойдоха не двама, десетина, на които казах, че повече нема да се противим и че сме в техните ръце вече, обаче, да ни дадат два часа време да поусмирим изплашените жени и деца и да приберем оръжието и да убедим тези, които биха ни упорствали на предаването. Това време аз исках, защото се надявах, че все ще могат да пристигнат момчетата, ако би да им е отишло с време известието за положението ни, или ако не, да се засмрачава и се опитаме да избягаме.”

            “Като направихме договора, аз влезох в черквата, успокоих обсадените и им казах, че ако жалят живота си, да ме слушат и  изпълняват каквото им кажа. В това време башибозуците се разшаваха из селото, напостлаха черги близо до черковния харем на една хубава поляна и след малко насядаха големците им водители, на които донесоха ракия и разни мезета. Тогава аз извиках моите двама другари скритом на камбанарията и им посочих кой кого ще застреля, когато им дам знак, от наседалите башибозушки големци. Аз избрах и познах кои им са водителите, като гледах на кого най-напред подават да черпят, като знаех как строго се пази и почита йерархическия ред и чин на турците. Слънцето вече залезваше зад хоризонта, а нашите обсадители беха се вече добре уталожили, па сигурно и попрекалили в пиенето си. В това време аз заповедах на другарите ми да изпразнят пушките си, и в същия час трима от големците башибозуци –водители се търколиха на местата си. Това неочаквано убиване внесе една паника между всички башибозуци и както се разбра, помислили си, че са ги нападнали наши хора, наново пристигнали в селото. В един миг оставиха всички черги, убитите и всичко друго, що имаше на поляната, а някои и оръжието си, и с един устрем се подбраха и излезоха към края на селото. Почна и да се смрачава. Тогава обаждам на селяните в черквата да излизат и без да се отбиват или делят, да следват подире ми, ако искат да бъдат избавени от башибозуците. На двамата въоръжени одринчани (единият беше убит вече) казах да вървят напред, а аз с другарите и още некои от селяните, на които дадохме по някое оръжие от оставеното от башибозуците, останахме най-отдире. След като изведохме по тоя начин всички селяни от селото вън, упътихме се из нивите по прек път по-скоро да доближим линията. След два часа ни посрещнаха моите 200 момчета, между които имаше и 10-ина руски войници, изпратени тутакси след пристигането на оцелелия казак.”

            “Ние бяхме след това вече спасени.

            Селяните изпратихме с няколко момчета зад демаркационната линия, а аз с дружината, макар и ранен на две места, гонихме през нощта башибозуците. Влезохме в селото Плаво, жив човек не намерихме и не видяхме. Подминахме Плаво и преди разсъмване сгащихме башибозуците между селата Демирлер и Миселим, съседни на Плаво. Схватката беше кръвопролитна: башибозуци паднаха 200 души, ранени неизвестно, а от нашите 1 убит и 4 ранени. Башибозуците се разбягаха и от тоя ден в Димотишко и Дедеагачко на Сенклеровите золуми се тури край”.

            Послеслов: Църквата в с. Пелевун е съхранена и основно ремонтирана от СТДБ през 1989-1991 г. Запазени са и следи от куршумите. Пред нея, на площада, е издигнат величествен паметник на героя. В съседното, старо училище е създадена музейна сбирка за Капитан Петко войвода.

Тракийско дружество “Антим Първи”

гр. Бургас